Ботев


Идва при мене

задъхан и потен

работник

и казва

- Пишете за Ботев! -

 

За Ботев ли -

Седам.

Елате във среда

към седем.

 

Но ето че среда отдавна премина...

Навъсен, аз пъшкам

и късам листата.

Над покрива горе

моторите спорят

със влажната пролет

в света

и мъглата.

И нищо не идва.

Безпътната мисъл

в главата се мъти.

В гърдите тревога.

Преставам да пиша,

захвърлям листата,

дълбоко въздишам

и казвам

- Н е м о г а! -

 

Събличам се.

Лягам в леглото.

Заспивам.

Но ето пристига

навъсен работник

и пита

 

 

 

- Написа ли песен за Ботев -

За Ботев ли

Чакай...

 

Огряват звездите,

след туй на Балкана

излиза луната,

вълкът се промъква

и дебне в скалите

и светят очите му

в мрака.

 

Работникът бърчи си челото

и пита

- Това ли е Ботев

Пиши за жетварите там,

за теглото,

за черните кърви,

що пие земята,

за робската песен

и мъката в нея,

която люлее нивята.

 

- Какво ще го търсиш

в усоите, дето

и хищника днеска не броди.

Не виждаш ли - Ботев

в очите свети,

та Ботев е тук, при народа.

 

- Ти падаш и Ботев ни казва

Вдигни го!

И дай във ръката му знаме!

Подавам ръката си,

ти се надигаш

и крачиме рамо до рамо.

 

- Това е то Ботев.

А ти го усукваш.

Та тук за усукване нема!

Повзри се в живота,

и ето ти Ботев,

и ето ти цяла поема.